Кабинетът на Директора

Влизайки в този кабинет учениците нагазваха в пръст, която беше тъй фина на вид, че можеше да се обърка с ръчно изтакан килим от някакъв вид памук, непознат за тази раса.
Голямо бюро всяваше уважение у послушниците, а епичните картини, които бяха окачени по стените, изобразяваха най-известните битки между Демоноподобните и другите раси в този свят.
Лавиците пръщяха от тежестта на книгите, които бяха прилежно подредени по стил и азбучен ред.
Директор Лусиан Лисичи избираше сам мисиите и задачите на учениците според тяхното ниво. За това, по-добре не го лъжете до колко сте напреднал.

Лусиан Лисичи

Почуках на вратата и я отворих, като влязох вътре. Първото нещо, което усетих и забелязах бе мекият пясък в който нагазих.
-Това го нямаше преди. - казах сама на себе си. После се обърнах към бюрото и видях мъжа със странните неща по главата. То всичко в него си беше странно. Напълно в демоноподобен стил. Много сме абстрактни.
-И това го нямаше преди. - измънках си пак на себе си и после продължих по-високо:
-Привет. Тук трябва да се запиша за приемане. Не съм сбъркала нали?
Гледах го с пуст поглед. Даже не го гледах толкова. Очите ми повече шареха по многобройните книги, отколкото по мъжа с нещата по главата.

Лусиан надигна главата си. Момичето седящо пред него не приличаше избщо на Демоноподобна.
- Може и да сте сбъркали цялата държата. - Отвърна на въпроса й Лусиан. - Не ми приличате на Демоноподобен, а по-скоро на Осоиден, едва ли сте ниско квалифициран мелез.

Повдигнах едната си вежда. Мелез?
-Познавам добре държавата си. Не съм нито едното, нито другото. Чистокръвен демоноподобен съм. Което като се замисля може би е добре. Да не приличаш на това, което си. Може да се използва в твоя полза.
Замислих се. Наистина би могло ако се наложи. Е вярно нямах израстъци по тялото и други феномени, като изключим червените очи и многото белези. Колкото толкова.

- Разрежи си безименния пръст на лявата ръка. - Монотонно нареди мъжът.
Това трябваше да се докаже. Туко-така не се приемаха хора от неустановен произход.

Бързо издърпах един от двата ножа, държащи косата ми и тя се разпиля на половина. Протегнах ръка и без да кажа каквото и да било разрязах безименият пръст на лявата си ръка, по дължина, не по широчина. Струйка кръв потече и закапа по пясъка на пода. Кръвта ми беше много тъмно червена, по-скоро гъста, отколкото рядка. Разреза не беше от най-малките. Не, че обичах да се самонаранявам, но когато се наложеше на жалех тялото си, а и винагисе опитвах да не обръщам внимание на болката, мислейки си, че тя е само умствена нагласа.

Пясъкът под краката й се оцвети в някакъв различен цвят, много приличащ на синьо, но не беше точно такова.
- Как се казваш? На колко години си и какви Изкуства владееш? - Попита я Лусиан.
Момичето наистина беше Демоноподобен, но без никакви отличителни белези, освен червените очи. Лусиан можеше да се закълне, че е по-скоро някаква разновидност на Антагонистите, отколкото истински, чист Демоноподобен, но пясъкът никога не лъжеше. Никога.

-Дориан Саки на 19 години. Владея малко бойни изкуства с хладни оръжия, което е нетипично за демоноподобен. Мога да съживявам до един труп, не повече. Тялото ми е гъвкаво, тренирала съм пластиката си, кръвта ми съдържа някаква доза отрова, но не достатъчна.
Отговорих набързо и кратко. Не ми се даваха никакви обяснения, затова си изнизах всичко със своите плюсове и минуси. Нямах намерение да се правя на по-силна или на по-слаба отколкото бях.

- Честито. Стана част от нашето малко общество. Територията ти позната ли е?
Това момиче изложи плюсовете си и минусите си пред мен, което малко ме учуди и озадачи. Никой не го беше правил до сега. Всички или мълчаха или искаха да покорят света, а някои дори искаха да сринат Изкупителите - породена омраза от безсилие, може би. мислеше си Лусиан. Кой ли ще е най-добрият учител за това ново попълнение? Може би той ще реши... може би...
- Познаваш ли територията наоколо? Предполагам си за първи път в Училището и не познаваш неговите коридори и кътчета.

Честито.....Да видим дали ще е на честито. Напоследък....не винаги нещата са ми изглеждали сиви и мрачни. Дали нещо ще се промени? Едва ли.
-Запозната съм добре, освен ако няма промени. Не за първи път съм тук. Но това е една много стара история.
Не исках да навлизам в подробности. Последния път бях малка, нетърпелива и на неговото място беше една противна жена, която ме изпиваше с поглед и се чудеше на кого да ме пробута. Противна, противна....

- Саки - обърна се към нея Лусиан, - отиди и се настани в помещенията, които предоставяме. След един час се върни от ново тук. Искам да те срещна с някого. Може да познаваш всичко в тази сграда, но отдавна има нови правила. А сега... свободна си.
"Може да познава сградата, но тук има нови правила, които отдавна са влезли в сила... стига да мога да я намеря... мислеше си Лусиан.
И да, всичко тук беше различно, макар и намиращо се в старата обвивка. Сега Лусиан беше на влас, а за никого не беше тайна колко подло се бе добрал до това място, макар и за по-доброто на училището.

Вдигнах палеца и средният си пръст като поздрав или нещо такова, което правех вместо да отговарям. Обърнах се и излезнах от стаята. След час. Цял час трябваше да се настанявам. И дано си заслужава. Не ми се мисли с какъв ли образ ще ме запознава. Всички тук са....нямам думи. Хората, които ме познават биха казали, че съм попаднала на точното място за мен, но пък и няма такива хора, които ме познават.
Както и да е. Тръгнах по коридорите и се отправих директно към домакина.

Върнах се в кабинета на както дочух по коридорите Лусиан Лисичи. Така се казваше новият управляващ тази дупка. Да му е честито. Наистина имаше нещо лисичо в него, особено в муцуната.
Е, както и да е....Когато влезнах в кабинета очаквах да ме запознае с някой, ако може да се вярва на думите му. Осъзнах, че бях подранила с около пет минути, но не вярвах да ме накара да чакам да изтекат и те. По-добре да подраниш, отколкото да закъснееш.

Но в кабинета нямаше никого освен самия Лисичи господин, който надигна безразличния си поглед към Дориан.
"[i]Пет минути по-рано. Това говори само в твоя ползва, момиче. Въпреки това не го намерих, за това ще те оставя в ръцете на добре познатото и изпитано момче, а когато го намеря, няма да може да се измъкне. Глупак. Казах му да не ходи. - мислите на Лусиан кънтяха в главата му.
Вратата се отвори и през прага прекрачи оранжевокоса девойка без едно око.
- Лорд Лусиан, търсили сте ме.
- Да - отвърна Лусиан, - Дейна. Това е Дориан Саки - посочи я. - Тя е новото ни попълнение.
- И желаете аз да й преподавам?
- Не.
- Не?
- Точно така. Не. Искам да я запознаеш с Левис в момента, в който той се появи.
- Но той е в Келявите Земи.
- Да...
- Може да не се върне... - прекъсна го тя.
Лусиан започна да се смее, но това беше наистина отвратителен звук за ушите на всички. Той се смееше добре, но излизаше ужасно нещо, което изобщо нямаше уклон на нормално веселие.
- Прави каквото ти казвам.
- Разбирано.
- Дориан, Дейна ще бъде твоя гид, докато учителят ти се завърне от своеволната си мисия.
- Да не съм екскурзовод! Или става моя ученичка или не искам да я виждам. И кой по дяволите е Левис?!
- Дейна.
Жената се вцепени от начина, по който Лусиан изгорови името й.
- Свободна си. Прати ми Азура.
- Да, Лорде.
Дейна се обърна съвсем смирена и напусна кабинета.
- Съжалявам, че трябваше да станеш свидетел на това, Дориан. Азура, би трябвало, да го познаваш. Така ли е?

Влезе жена с червеникава коса, макар и по-светла от моята. Явно недолюбваше колегите си. Хитро...може би.
- Съжалявам, че трябваше да станеш свидетел на това, Дориан. Азура, би трябвало, да го познаваш. Така ли е?
Махнах нехайно с едната ръка:
-Няма проблем.
Техните взаимоотношения не ме касаеха и ако ще да се изтрепят, мен какво ме касаеше пък!
-Срещнахме се. Явно той ме помни за разлика от мен.
Май имах някакви смътни спомени за въпросния персонаж, но толкова малко се бях задържала тук, че гледах да не си създавам приятели, а сега и не ги исках. Факта, че някой ме помнеше чак ме учудваше. Не е като да съм в града, където имах своите познати, малко или много.

Вратата се отвори и през нея нехайно влезе Азура - домакинът, с който Дориан се беше сблъскала по-рано.
- А бе, брат, нещо не мога да схвана за какво аз трябва да се занимавам с това? - Той въртеше ръката си с досада, докато се приближаваше към Лусиан, но така и не погледна Дориан. - Не ми е ясно. Ти не си ли беше наел, уж, някакви добри бойци, които им плащаш, за да преподават изкуствата си на... ъ... новобранците, с които аз не искам да си имам работа, но ти ме принуждаваш... Е, Лусиан, ще ми отговориш ли?
- Ти си най-добрият избор за момента.
- Не, Лусиан, аз съм най-добрият избор за винаги, не само за момента. Аз и ти много добре го знаеме, за това не мога да разбера защо... при моето нежелание да се занимавам с тези бездарници или... ъ... дарници... ти все още ме насилваш да го правя?
- Азура, мери си приказките...
- Да... да... - Прекъсна го Азура, още не отразяващ Дориан. - "С кого си мислиш, че говориш? - Изимитира го той и стана напълно сериозен изведнъж. - Не искам да се занимавам с когото и да било, ясно ли е, Лусиан. Не искам да съм учител, не искам да съм домакин, да не говирим, че и най-малко искам да съм гид, какъвто се опитваш да ме направиш в момента. Аз да не съм мръсно куче, не изкъпано, бре брат?
- Казах.
- Казал си? О, я не ми се прави на много важен Директор. Левис, та Левис, та Левис. Ще го убия само да се върне от онези мизерни Изкупители... - Азура се усмихна. - И не си мисли, че ще можеш да ме накараш да играя по свирката ти, след като един Левис... левак... - Започна да се смее Азура и като се успокои продължи, отново сериозен: - може да пренабрегва преките ти заповеди, то тогава какво очакваш от мен? Не.
След като Лусиан изслуша тази плеада и търпеливо го изчака да свърши с още няколко изречения хленчене, заяви.
- Това е заповед.
Азура се измся.
- Къде е новобранецът...
Лусиан го посочи спокойно.
- Доообре, брат, ще я науча да язди конче...
- Азура...
- Да... да... да.... няма да стане. Не искам.

През това време се бях облегнала на стената, скръстила ръце пред гърдите си, скръстила крака в глезените и гледах нехайно. Наблюдавах хленчещия, чак ме избиваше на смях. Какво мрънкало само. Когато свърши се обадих.
-Не искам да се занимавам с някой, който не иска да се занимава с мен. Не и ако през цялото време ще се оплаква от този факт.
Демоноподобни.....пфу.....един дол дренки. Толкова предвидими.....

- Ето виждаш ли, не само аз съм на това мнение, Лусиан. - Самодоволен се усмихна Азура. - Не можеш да накараш една жена да играе по свирката ти, един рус глупак и цялата тази държава, която се предполага, че управляваш. Смешен си, Лусиан, смешен.
Лусиан погледна Дориан:
- Излез.
- Защо? - Възмути се Азура. - Нима не искаш да види твоето поражение?
- Не искам да чуе това, което смятам да ти кажа сега.

Малеле колко смешна ситуация само. Кой беше главният тук изобщо. А и онзи със щръкналата коса какво се превземаше. По принцип мразех да ми заповядват, но дефакто изобщо не ми се слушаха техните детински кавги. Завъртях се и тръгнах към изхода.
-Ще чакам отпред докато решите какво да правите. Взех, че станах национален проблем.... -измънках последното изречение, повече на себе си отколкото на тях, клатейки глава. Но и те ме чуха. И точно така и трябваше. Тук всички се държаха като хлапета - префърцунена учителка, вдетинен домакин, що годе нормален директор. После защо не ни харесвали останалите раси... С тези мисли тръшнах вратата след себе си и седнах на пода, непосредствено близо до нея.

Четири минути по късно вратата се отвори и Азура прекрачи прага на вратата, блъскайли я след себе си. Определено беше овесил нос.
- Тръгвай - каза той и закрачи бързо напред.

/Пиши в Коридорите./

Почуках и влезнах вътре. Лусиас беше зад бюрото си, изглеждащ притеснен. От начало не говорех, просто го гледах пак с тези разширени и леко навлажнени очи. Той също не ми говореше. Може би не знаеше какво точно да каже.
-Той....как е? - попитах след известно време. Просто не знаех какво друго да кажа.

- Възтановява се. - Чу глас, но не беше на директора. Беше на мъжът с розова коса, който пое Левис преди няколко часа. - Източих отровата от вените му, позакърпих раната му, сега спи. Не е обмислил хода си правилно. А това е толкова нетипочно за Левис, не смятате ли Директоре? Да се хвърли пред нечия коса просто така, а да не атакува от разстояние?
- Левис е непредсказуем, знаете г-н Суй.
- В действителност моите наблюдения не се простират чак до рам, Директоре.
- Дължа Ви своята благодарност, че сте се отзовали по своя воля, г-н Суй. Задължен съм Ви.
- Задръжте си дълговете за вас, Директоре. Аз не ги желая. Направих каквото можах, за да разберете, че ние не сме заплаха за Вас, за когото и да било.
- Надявам се да е така, г-н Суй.
- И аз се надявам Вие да не сте за нас, Директоре.
- Разбира се, аз не мога даотговарям за другите държави.
- Както и аз отговарям само за нашата Гилдия, Директоре. А момичето какво общо има с Левис?
- Ученичка му е. Представете се, госпожице.

"Не са заплаха за нас?" Какъв е той? Водно конче? Не, не прилича на тях. Не мога да го определя. Поне не още. Приближих се към тях.
-Дориан Саки. - кимнах с глава. - Приятно ми е да се запознаем, макар и по такъв начин и заради такива обстоятелства.
Определено ми отдъхна. Не исках да коствам живота на учителя си. Поне не и по този начин. Знам, че рано или късно трябва да го убия, но сега бях неспособна да си представя нещо подобно. Явно съм афектирана от постъпката му. И как иначе. Колкото и да съм студена, не може някой да спаси живота ми и да стоя безучастна.

- Суй Ичиго. - Представи се той и се обърна към Директора. - Красив екземпляр за расата си, не мислите ли, Директоре? - И той кимна.
- Дориан, обяснете ми защо Левис е в това състояние. До колкото разбрах от г-х Суй, Вие сте замесена в обстоятелствата. Надявам се, разбирате, че ако не потъсим услугите на Водно Конче Левис може да отсъства от Игрите...
- И един молец може да се справи - прекъсна го Суй, - но силно се съмнявам, че който и да било от тях ще се навие. - Засмя се той.
- Все още не ми е известно това, г-н Суй.
- Директоре, не обичам да се бъркам в чуждите афери, но не смятате ли, че нещата тук са повече от ясни?
- Нека чуем и нейната версия, г-н Суй. До колкото разбирам и Вие сте ментор на определена група, така че трябва да Ви е ясно какво се опитвам да постигна в този момент, нали?
- Да... Да... - той махна двузначно с ръка. - Моля за Вашето извинение, Директоре. Моля, продължете и не обръщайте внимание на прибързаността, която е в кръвта ми. - Засмя се лукаво той.

-Вчера се сдърпахме с един от учениците на Ян Оу. Днес момъка реши, че трябва да си разчистим сметките и както се досещате се сбихме. Явно го подцених. Тъкмо щеше да ми отсече главата когато Левис ме защити със собственото си тяло. Уби проклетия демон, но после от нищото се появи мъж, който виждам за първи път и го посече. Общо взето е това.
По дяволите водните кончета. Ако Бела можеше да лекува поне малко щях да довлека жалкия му задник тук. Но той и със себе си не може да се справи, камо ли с някой друг.